петък, 22 август 2014 г.

"Мъртвата зона" (Стивън Кинг) - споделя Теди

Четенето на Стивън Кинг има особеното свойство да ме кара да се чувствам у дома. Може би, защото бях на четиринайсет, когато го открих като автор – и тъкмо започвах да формирам вкус за литература.  Не хорър-елементът е това, което обичам у него, ужасът никога не е успявал да ме предизвика – а механизмът, по който изгражда героите си. Плътни, дишащи, с простичко представени взаимоотношения – хващат за ръка и увличат в повествованието, докато не дойде неизбежният момент за сблъсък с неизвестното. А реакциите на хората, които чрез страниците си опознал, грешките, лутанията и отговорите им пред самите себе си, се оказват ценното. 

Споделянето ми за „Мъртвата зона“ трябва да започне обаче с едно признание, не особено ласкаво за самата мен. Когато започнах да я чета този август, бях убедена че никога преди не съм се сблъсквала с нея. Оказа се заблуда - чела съм я като ученичка. От компютъра. На един дъх. А текстът се беше плъзнал през съзнанието ми, неоставил следа, изчистил заглавието от асоциации. Първите няколко страници имах усещане за дежа-вю. После осъзнах. 

Подобно безумно изтриване на цяла история ми се случва за пръв път. И без да съм прекалено консервативна или ненужно сакрализираща хартиените книги, трябва да призная - допирът, физическото усещане за страниците под пръстите ми, дори възможността да си подчертавам с молив, май винаги ще са основна брънка в общуването ми с литературата, в осъзнаването и осмислянето й. 
* * *
„Мъртвата зона“ не е типичната Кинг-книга. Ужасът и свръхестественото в чистата им форма липсват. Конфликтът е друг, нюансиран. А силата на историята – в носталгията, в рамките на взаимоотношенията между героите, в промъкващата се неусетно под кожата ти болка, докато четеш. Лична болка, позната. 



Защото именно в това е гениалността на Кинг – да те запознае с едни герои същите като теб, приятелите ти, близките ти. С момче и момиче, които могат да бъдат всяко едно момче и момиче, живели някога. Да рисува картини на обикновеност, на смях, на простички закачки. Картини, през които да усетиш и скритото предвкусване на целувка, и приятно шепнещият трепет на промъкващо се влюбване, и ежедневността на една квартира, на един есенен панаир, на жужащите тълпи в нощта и на Колелото на късмета, което се завърта. 

Това е началото. Оттам се разгръща историята. История за несбъдналото се щастие на Джони Смит и Сара Хазлет – но и разказ за всичко отвъд една обикновена двойка; за политика, за Бог, за лудост, за кошмари и съдба. Съдбата като предопределеност, като орисия от която бягство няма. Почти старогръцка трагедия.

Таксито, в което по случайност една нощ се оказва Джони Смит, катастрофира. Оттам пътят е начертан. Четири години кома. Четири години, в които светът неумолимо живее, в които момичето му се омъжва и ражда дете, в които майка му полудява от мъка и намира утеха в изкривено религиозно преклонение. Четири години, в които младостта на Джони Смит бива ограбена, изсънувана без сън. А когато се събужда – вече има мисия. Бъдещето е зад неговите очи, докосването му ражда видения, предсказанията му са винаги точни. 

Това е книга с много нишки. 
Книга за измамата. За окултизма като вик за помощ. За опасното увличане по проповедници и сляпата вяра в Бог – драмата на Вера Смит, на майката. Парадоксална книга, надсмиваща се над глинените опори в благословени парчета плат, в божествени амулети, в списания и вестници, чрез които говорят псевдопророци, в секти и в очакването на края на света, което никога не идва – но междувременно предсказалият го събира парите на вярващите.

Но и книга за предопределеността. За провиждането в бъдещето от едно момче, което най-малко желае това. От ограбено момче, което обича добрия хумор, обича зеленооко момиче, а е лишено от всичко ей така, с едно щракване, с един сблъсък.

Книга за политиката. За опасността от внезапните политици, от клоуните, които гощават народа на предизборните си митинги с кренвирши (кебапчета, ако се обърнем към родната реалност). От фигурите без съществено минало, без истинско образование, но с безмерна амбиция. И огромен чар, увличащ тълпите в екстаз. Чар, който обаче е в лична полза, за лична сметка. И който има силата да носи огромни вреди. Познато? 

Книга за разминаванията. За неслучването и несбъдването. Книга, в която Стивън Кинг подарява един-единствен следобед, в който Джони и Сара да вкусят от ограбената си любов, физически да си позволят щастие – и този следобед, с тишината, със слънцето си, се врязва в съзнанието, забива се като трънче в петата, носи болка с всяка следваща стъпка. Сладка болка – и постоянна, разкъсваща. Както само Кинг го умее – да вмъкне ежедневната, тиха драма, в голямата рамка на историята, която плете.

Книга с очакван край - но все така силен. И книга за изправянето пред самия себе си, когато знаеш, че друг път няма; че пътят е предначертан преди самото ти съществуване да започне. 

Книга, в която основният въпрос е „Ако имаше възможност да се върнеш в 1932г. и да убиеш Хитлер, би ли го направил?“. Тук пътуване във времето няма. Тук бъдещето трябва да бъде спасено, а „лошият“ носи друго име и друга война, друга смърт спи у него, докато се катери по политическата стълбица. Но ако имаш възможност да спасиш милиони, рискувайки себе си – ще го направиш ли? (Тема, която се оказва любима на Кинг – преди две лета се сблъсках с „22/11/1963г.“ Там разкъсаността на време и пространство, остротата на търсенето и следването на пътя отново е налице. На моменти по-болезнена, в други – по-слаба. Все така приказно-грубовато носталгична обаче).

Книга за избора. И за липсата на избор. „Последното изкушение“ на Казандзакис е по-елегантна и по-красива в същите води – но между нея и „Мъртвата зона“ лесно мога да издърпам една обща нишка. Прекрасно жива, прекрасно жестока нишка – за силата, (не)случването, жертвата. 
И накрая, признавам – книга, която е възможно да се плъзне през ума, особено когато е четена разсеяно, по ученически. Заради сериозността й и заради ежедневната й, почти сива човещина. Но важна книга. Една от най-важните на Кинг.

В последното си писмо до Сара, Джони Смит пише: „Всички правим, каквото можем, и трябва да се задоволяваме с постигнатото. А ако то не ни задоволява, тогава трябва да се примирим. Нищо на този свят не се губи, Сара. Нищо, което да не може да се намери.“
С тези думи приключвам и аз. Защото събират в себе си и историята, и тихото шепнене на живота по принцип. Ежедневното. И по-голямото от дните.




(the strain's too much, can't take much more)

Няма коментари:

Публикуване на коментар