вторник, 19 август 2014 г.

"Бели зъби" (Зейди Смит) - споделя Теди

Книга, към която посегнах заради историята на нейното създаване, а не заради тази между страниците й. Зейди Смит, тъкмо завършваща Кеймбридж, на 21, започва роман – и след първите сто страници получава огромен аванс от известно издателство, за да го завърши. Пише за неща, едновременно близки й и неизживени. Хвалят хумора й. Питат я как е успяла да се вмъкне в съзнанието на петдесетгодишен бял мъж за главен герой или да пресъздаде нетрадиционното приятелство между пакистанец и англичанин. Отговорът е това, което ме кара да изтичам до любимата английска книжарница в София (Elephant) и да се сдобия с книгата – въображение. Сигурност в собствената й сила да фантазира, една почти нахална самоувереност. Вяра, че отношенията между хората винаги могат да бъдат обект на представа и това не ги прави по-малко достоверни.

След като прелистих и последната страница, съм в конфликт със себе си. Хареса ли ми? Кое не ми хареса? Категорично да или не нямам. „Бели зъби“ е противоречие. Прекрасен урок, прекрасна постройка от думи и картини – и на моменти типичен английски сериал, от тези, които не е трудно да хванеш по техния Channel 4. 

Зейди Смит е огромна в играта си с думите. В подреждането на изреченията, в лекотата на писането - простичко, грабващо. В предаването на разнообразни акценти – пакистански, ямайски, posh английски. Липсва онази типична прекалена чувствителност, тъга и лиризъм на прохождащите млади, които се хвърлят към най-тежкото и отчаяното за първите си истории. Има хумор и ирония. 
Но. Героите са едновременно ярки – и карикатурни. Непредвидимостта на всяка следваща развръзка е всъщност очаквана, заради търсенето на нарочно противоречие. Историята прави своя пълен кръг, край има – и едновременно с това край няма. Сериозност и подигравка се преплитат така, че на моменти смехът се губи, но и впечатлението липсва. Смит пише като мъж – без типичните женски заигравки със стил и чувства, отдавайки се на историята – и все пак на моменти се просмуква през страниците фактът, че основата на разказа е единствено въображението. Въображение и изчитането на много, много текстове за описваните години, описваните хора, (не)описваните отношения. Школувката на умно момиче, минало през курса по English literature в Кеймбридж си личи. Талантът също. И въпреки това нещо съществено продължава да липсва.
Може би е неслучената симпатия към собствените герои. Най-вече това. Може би е губенето на искреност в големите мащаби на ежедневната история. Но липса има.
* * *
Особеното е, че докато четях, се сещах основно за две други големи имена - противоположни имена. Исабел Алиенде – заради начина, по който реди плавно историите си (но от повествованието тук, разбира се е, избягал магическият реализъм). И Чък Паланюк - заради умението му да строи с думи простички, грабващи изречения, филмови почти (но тук избягалите са нарочните хорър елементи). 

Зейди Смит е огромна. И обикновена. В майсторството на роден писател – и в пак, в школувката на такъв, в уж неследването, и все пак дословното преследване, на печеливша стратегия. 

А героите: приятелите Самад Икбал и Арчи, пакистанец и англичанин, които скрепяват дружбата си по време на Втората световна война. Съпругите им- Алсана и два пъти по-младата то Арчи Клара, която споделя произход със самата Зейди Смит (наполовина Jamaican). Децата им – двамата красиви близнаци на първата двойка – добър и лош, противоположни и огледални. Айри, дъщерята на Арчи и Клара – която така и не успява да избяга от големите си бедра и своето афро. И семейство Чалфън – карикатура на типичното английско семейство, с реализирани родители, изрядни взаимоотношения и гениални деца - което в крайна сметка също губи почва под краката си. 
И в центъра на всичко от един момент нататък – една генномодифицирана мишка. Ключ към всичко. Но това трябва да бъде прочетено.
Годините - резен между 70-те и началото на 90-те, с поръсени малко (но ключови) моменти от Втората световна.
* * *
Книгата скоро излиза за първи път на български от „Жанет 45“. Със сигурност ще посегна втори път към историята – дори и само за да видя как умението на Смит в предаването на разнообразни говори е разкрито на родния ми език. 
„Бели зъби“ си заслужава – заради експеримента, който представлява. И заради вдъхновението, което дава – че на двайсет и една е възможно да се създаде епичен роман, в който перфектност и недостатъци се преплитат достатъчно приятно.


Музиката:

(people so busy, makes me feel dizzy)

Няма коментари:

Публикуване на коментар