За „дните, в които знаеш, че нещо невидимо между теб и този свят се е пропукало“
Да, именно тези моменти са квинтесенцията на разказите в сборника „Кратка история на самолета“ от Захари Карабашлиев. Признавам, че първият ми досег с този автор ме остави приятно изненадан. Стилът на писателя е стегнат, директен, на моменти твърде семпъл, но все пак успява да те прати по течението на разказаните истории. Истории, част от които навярно всеки е изживявал, ще изживява или (не) се надява да изживее. Футуроспекция или ретроспекция – ти ще кажеш.
Неизменната тема в разказите сякаш е за развода между човека и света. За пропастта между болното настояще и замъгленото вече щастие на миналото. Но пък сякаш и Аз-ът осъзнава, че бленува за миналото единствено защото... е минало. Тази неизменна носталгия по изминалите дни, за които прекрасно знаеш, че не са били съвсем окей, но все пак ги посипваш с цветен прах наивност, за да спасиш съзнанието си в тях.
Банални кризи в отношенията между съпрузи, обикновени човешки разговори, множество неизказани думи и неосъществени срещи, моменти на страст с непозната жена, пропуснати мигове, търсене на утеха в корените, диалози на ум и нужда от капка вдъхновение в битието – това е „Кратка история на самолета“. Книгага, която ще прочетеш бързо, но навярно ще изживяваш тепърва.
Иначе казано:
„Няма нужда от думи.
Няма нужда от действия.
Няма нужда от смяна на посоките в живота ни.
Няма нужда да изоставяме тези, които обичаме, за да обичаме други, които ще ни изоставят.
Няма нужда от нищо.
Няма нужда от нищо.
Няма нужда от нищо.
Отпускам се. Затварям очи.“
за очакването:
Няма коментари:
Публикуване на коментар