събота, 9 август 2014 г.

"Вината в нашите звезди" (Джон Грийн) - споделя Теди

„Вселената иска да бъде забелязана“

Започвам книгата от носталгия. По моите шестнайсет – искам да си припомня наивността и търсенията. А „Вината в нашите звезди“, макар и известна със смъртта, която носи, е книга за шестнайсетте. Посягам и от любопитство – заради всичките сълзи, които текстът е предизвикал, заради картинките с цитати, които наводняват интернет. Чудно ми е ще се окаже ли едно от онези малки бижута, писани за деца, но побиращи вселени. 

Греша. Въпреки че именно безкрайността се разхожда ярко из страниците. 

Джон Грийн пише леко. Чете се бързо. И за съжаление не успява да докосне.



Темата е любов между двама обречени - твърде млади и твърде красиви. Поръсена е щипка приключение (пътуване до Амстердам за среща с любим писател в търсене на отговори за отворения край на скъпа на сърцето книга). Остроумни диалози придават цвят. Болестта на Хейзъл и Огъстъс – рак – е водният знак на всичко това. Болестта удавя историята, поглъща личностите им, размива фигурите на близките им.

На тази книга уж се плаче. Аз я изчетох на инат, заради краткостта й – в търсене на думи, които ще се закачат за съзнанието ми и ще ме накарат да я приема за близка. Тъга не успях да усетя – парадокс, когато историята е посветена на смъртта. Причината – картонеността на фигурите. 

Любов, която се случва с едно щракване на пръсти и в разстояние на дни – защото и двамата са прекалено красиви. Герои, чиято единствена отличителна черта е болестта, която ги изяжда и умният начин, по който говорят – гласът и на Хейзъл, и на Огъстъс в същността си е еднакъв. Родители, които са просто статисти – плачещ постоянно баща и отдадена без умора майка. Приятели, които нямат лица, нямат индивидуалност – а само придвижват действието при необходимост. Интелектуална патина върху всеки ред, примесена с на моменти приятен хумор – но опаковани в красиви думи клишета и фрази, които само звучат мъдро, не утоляват, макар и да се поглъщат неусетно. 

Разбира се, отвъд пластта на повърхността, чието предназначение е да стисне гърлото ти и да те удари с мелодрама – има и красиви неща. Или поне такива, които ме накараха да се усмихна – но които не са достатъчни в целостта си да направят книгата важна за мен. 
*  Кривата усмивка на Огъстъс. И навикът му да държи между устните си незапалена цигара - метафора и надсмиване. (Въпреки че, разбира се, може би повече бих харесала, ако действително пушеше, напук на всичко).
* Както и онзи миг, в който повален вече от болестта, прави опит да си купи кутия „Кемъл Лайт“ без нечия помощ – и се оказва сам в колата си, повръщащ, безпомощен. Оголен до крайност в ограбеността си от самия себе си – и готов да сподели това единствено с Хейзъл. 
* Простотата на изразяването и описването на емоциите.
* Думите на бащата на Хейзъл – „Вселената иска да бъде забелязана“ – защото в личното си ежедневие все повече се убеждавам, че смисълът е в забелязването на всичко, което стои извън мен – макар и ровенето в самата себе си и собствените ми търсения да е по-лесното и по-изкушаващото. Но не и по-удовлетворяващото. (Пък може би тук има хитра заигравка, поставена в самата книга – уж таргетирана към 12-16-годишни, но всъщност осмиваща егоизма на самата главна героиня. Осмиваща факта, че всички искаме да бъдем забелязани. А фокусът винаги е по-красив, когато е насочен встрани). 
* Едно вметнато набързо изречение малко преди същинския край на книгата: „такова време, което след дългата зима ти напомня, че дори светът да не е бил създаден за хората, то ние сме създадени за света.“ (Макар и то, разбира се, да не казва нищо ново – но пък припомня по мил начин.)

Вярвам, че дори и книгите за млада публика – всъщност, най-вече този тип литература, трябва да се пишат без подценяване. А с  убеденост – в читателя, във възможността му да се влюбва в персонажи, дори и те да не са красиви картинки, изживяващи огромна драма. За смъртта, любовта, срещите и разминаването, търсенето и намирането, егоизма и отдаването – може да се разказва леко, умно и без картонен привкус. Не е нужно ракът да е единствен двигател. Не е нужно любимата книга на смъртноболната главна героиня да е несъществуваща фикция на тема смъртта на тийнейджърка. Не е нужно първата целувка да е в къщата музей на Ане Франк под звука на аплодиращите посетители. Евтините паралели не подслаждат. Рамковото действие нагарча – но не натъжава по план.

Вярвам и че истинската драма и истинското търсене на безкрайност би могло да се разкаже без патерицата на нарочна тежест в историята. Младостта може да е носталгия, книги, незапалени цигари, загуба – и именно ненатъртването на всичко това, а оставянето му да се случва естествено  в едно уж обикновено ежедневие, би превърнало всяка писана история в нещо, което да ми е близко. 

(По този повод, препоръка, идеща именно от 16-годишното момиче, което съм била и което е имало късмета да попадне на: „Бийтълс“ и „Полубрат“ на Ларш Собю Кристенсен; „Крадецът на книги“ на Маркъс Зюсак)




Музиката:



(защото любимата група на Огъстъс е несъществуващата инди банда The Hectic Glow – а аз обичам тази почти нереална група, за която няма дори статия в Уикипедия)

Няма коментари:

Публикуване на коментар