вторник, 23 септември 2014 г.

"Спутник, моя любов" от Харуки Мураками - споделя Росен

Докато есента внимателно маркира своя път обратно, няма по-добър начин да избягаш от меланхолията по лятото (ако изобщо преживяваш такава, щото аз пък хич) от това да се заровиш в страниците, написани от Харуки Мураками. Там ще потънеш в още по-голяма (меланхолия) и изобщо няма да се сетиш за смяната на сезоните. Сред тишината на Русе в края на септември тези дни прочетох два от романите на японския писател – „На юг от границата, на запад от слънцето“ и „Спутник, моя любов“ (две години и половина след първата ми среща с него с „Норвежка гора“). Спирам се по-подробно на втората творба, тъй като в нея по моему Мураками прави една доста по-подробна дисекция на умовете на героите си и засяга повече теми (и в по-голяма дълбочина) в сравнение с „На юг от границата...“.



Героят, от чието име се води повествованието (споменат само като К.), е интровертен млад мъж (както обикновено при Мураками), който се лута (с не особено голям успех) из дните в търсене на себе си. Както повечето от вас знаят, себепознанието се достига с доста повече (inner) walls, отколкото bridges: „Последицата бе, че в един момент от младостта си започнах да тегля невидима граница между себе си и околните. Който и да беше пред мен, винаги запазвах определена дистанция и следях внимателно отношението му към мен, за да не го допусна твърде близо до себе си. Не хранех лоши чувства към света, но голямата ми страст бяха книгите и музиката. С други думи, бях саможивец."

Единствената, пред която граница няма, е Сумире – начинаеща писателка, току-що напуснала университета в търсене на вдъхновение, и най-близък човек на К. Той, от своя страна, е привлечен към нея и сексуално, но за кофти участ у Сумире няма и помен за нещо подобно. Това не спира К. да наваксва с други жени, но усещането, че именно в Сумире се крие ключът за себеоткриването остава. За да стане ситуацията пък и малко Woody-Allen-esque, младата жена се влюбва в 17 години по-възрастната Миу – дама със собствен бизнес и страст към виното, която предлага на Сумире да заработи при нея. Малко по-късно двете заминават на работно пътуване в Европа, озовават се на малък гръцки остров и една нощ Сумире изчезва „като дим“.



Оттук насетне, Мураками започва да изгражда едно своеобразно кубче на Рубик, което леко те пообърква в опита да го наредиш. Фактът, че Сумире е изчезнала на малък остров, няма и следа от нея, никой не я е зървал и пр., кара К. да повярва, че тя просто е преминала в друг свят, търсейки другата „половина“ на Миу (по-подробно как се случва „раздвоението“ на Миу няма да напиша, че ще бъде много грубо от моя страна), с която да открие щастието и себеудовлетворението. Оказва се, че Сумире дири това, което и К., но в друг човек. Именно темата за разминаването е любима на Мураками – търсещите очи на съзнанието се фиксират върху една личност, в която се откриват, но пък очите на тази личност попадат другаде... и така до безкрай: „Затворих очи, вслушах се в тишината и се замислих за потомците на онзи първи „Спътник“, които продължаваха да обикалят около Земята, привързани към нея единствено по силата на гравитацията. Самотни метални души, безпрепятствено браздящи космическия мрак, те се срещат, разминават се и се разделят завинаги. Не си казват нищо. Не си дават никакви обещания."

С „раздвоението“ на Миу авторът показва реакцията на човек, който е успял да се види отвисоко, обективно да се оцени и на подсъзнателно ниво да си даде равносметка за досегашния си живот. Естествено, и друга трактовка е възможна – Мураками да е разделил стремежите на разума и тези на тялото, давайки им шанс за кратко да заживеят поотделно и съответно да се наблюдават отстрани. Именно с такива приятни главоблъсканици писателят компенсира дефицитът на персонажи в творбите си – вероятно може да се направи сметката, че в трите романа, които съм прочел на Мураками, сумарно има по-малко герои, отколкото в друга книга и то само в рамките на една глава. Това помага на читателя да се концентрира изключително върху наличните персонажи и подробно да ги поразчопли, но може и да не се получи от първия път: „В света, в който живеем, „знам“ и „не знам“ приличат на сиамски близнаци, неразделими, вечно обърквани. Объркване, объркване."

Разочарованието от действителността кара героите на Мураками да търсят спасение в „други светове“ – целият миш-маш от разминавания с желаното, неудовлетворение от себе си, невъзможност да заживееш с мечтания пулс и да намериш удобно място в обществото превръща съзнанието на К. в едно блато на обезверението: „Изведнъж открих, че светът около мен е лишен от цветове. Оттук, от този занемарен планински връх, сред руините от опустошени чувства, можех да видя собствения си живот в бъдеще. Приличаше досущ на илюстрация от научнофантастичен роман, който бях прочел в детството си: пустинен пейзаж на необитаема планета. Никакви признаци на живот. Космическият кораб, отвел ме там, бе изчезнал. Намирах се в пълна безизходица. Трябваше да се оправям както мога." Като добавим към това и изчезването на Сумире, ситуацията изобщо не се подрежда благоприятно.

Меланхолията у Мураками нежно те оплита в пипалата си. Атмосферата в „Спутник, моя любов“ наподобява студен есенен ден (като днешния), в който не ти остава нищо друго освен да хвърлиш въдица в огромното море, наречено „минало“, и да стоиш с часове на брега, надявайки се споменът за слънчевите дни да клъвне, за да намериш поне частично успокоение: „Ние продължаваме все така, без излишен шум, да следваме съдбата си. Простираме ръце и се вкопчваме все по-силно в отпуснатото ни време, а после, разбирайки, че сме останали с празни ръце, гледаме как то се отдалечава от нас в посока към миналото. Повтаряме това отново и отново, като привична, рутинна работа, често твърде умело. И никога не ни напуска чувството за чудовищна пустота."

(подбрах две доста различни в стилово отношение парчета, които обаче естествено се вплитат в пространството между реалността и фантазията, което умело е изследвано в романа)




Няма коментари:

Публикуване на коментар