петък, 19 септември 2014 г.

"Портретът на моя двойник" от Георги Марков - споделя Росен

Да се чете Георги Марков и да се пише за него през септември е някак си тъжно, но и същевременно отрезвяващо – месецът на неговото убийство, от една страна, и месецът, в който са започнали процесите на пагубната политическа промяна, довели изобщо до състоянието една държава съзнателно да се стреми да ликвидира физически един от най-светлите си умове, от друга. Месец, през който си струва човек да се замисли за посланията, които Георги Марков отправя. Но има и друга, съвсем реална символика - ако приемем, че „Задочните репортажи“ са написани в късната есен на неговия живот, то (и чисто хронологически) сборникът „Портретът на моя двойник“ е един своеобразен септември в календара на Георги-Марковото творчество: една творба на прехода между имплантираните илюзии на (соц) лятото и все по-дългите нощи на студената реалност.

В началото на март в „Сфумато“ имаше скромно отбелязване на 85-годишнината от рождението на писателя. При влизане в залата се чуваше запис на мъжки глас, който четеше откъс от „1984“ на Оруел (нямам представа къде са го открили организаторите) – мек и топъл глас, който навярно дори може да те приспи, ако го оставиш безропотно да броди из слуха ти. Естествено, това беше гласът на самия Георги Марков, със сигурност записан, когато вече се е установил извън България. Представям накратко този щрих, защото, четейки „Портретът на моя двойник“, съпоставих тихия и скромен глас на човека с острия, рязък и решителен (на моменти невротичен) стил на писателя. 



Трите творби в сборника („Празното пространство“, „Санаториумът на д-р Господов“ и „Портретът на моя двойник“) са началото на едно пътуване към откъсване от наложените догми и шаблони. Георги Марков прави рентгенова снимка на съзнанията на своите герои, които осъзнават капсулираността си, но обществото ги е направило безпомощни срещу нея. Както безпощадно определя за себе си вникналният в празнотата на живота си Илиев от „Празното пространство“: „...аз съм безплоден дори да откликна на своята безплодност“. 

Хегемонията на стадния принцип и отказът от поемане на всякаква лична отговорност (в името на каквото и да е) ни разкрива на преден план философията на нравите на Георги-Марковото време (и не само): „Естествено, кой не би желал да забучи собствения си кръст над главата на другиго! Може би това е най-високата степен на свобода...“ („Санаториумът на д-р Господов“). Чрез дома за туберколозно болни, където те обречено броят оставащите си дни, Георги Марков конструира литературния макет на това, което той вижда като обществена постройка – хора, очакващи смъртта си и вкопчили се нервно в малкото въздух, който все още може да бъде обработван от телата им. Дори и малкото светлина (в образа на раненото момиче) не променя инстикта за нанасяне на удари по насрещния човек, пък били и те напълно лишени от практическа гледна точка. Важното е да ги има.



В едноименния разказ, на който е кръстен и сборникът, Георги Марков откроява разломът между достойнството и честта, от една страна, и наложените от системата порядки, от друга, най-ярко. „Случвало ми се е да намразя някого така, без причина, просто за да имам къде да си пласирам злобата. Не мога да я задържам, тъй като тя се обръща срещу самия мене и ме трови, а така, като си намеря някого за мразене, много ми олеква. Обикновено обаче мразя по-способните хора. Във вестника работеха две млади диванета, родени журналисти и праскаха едни материали — жива сензация. Намразих ги. Просто като всеки българин никак не мога да търпя някой да умее повече от мене каквото и да е“, отсича главният (останал без име) образ в творбата – или нагледно за раждането на стремежа да смачкаш човека пред теб за удоволствие, просто така. Но това не е достатъчно: „Как искам да го докарам тука, да присъства на удара, да разбере, че това е наистина красиво, човек се издига и пада“. Формата, под която се развива сюжетът е игра на покер, в която страните се надпреварват не в това да направят печеливши ходове сами по себе си, а да не допуснат да бъде разкрита лъжливата тактика, която използват. Една игра, в която накрая никой не е печеливш и всички са прецакани. Едните сега, а другите неизбежно ще бъдат застигнати от същото, защото в капсулата нещастието просто няма какво друго да прави освен да поразява една след друга наивните си мишени.

„Всичко това беше колкото жестоко, толкова и вярно предчувствие. Идваше онзи миг, когато мъгливото петно на самоизмамата щеше да бъде осветено от безпощадна светлина, за да се види, че няма загадка, че няма нищо“ („Празното пространство“) – благодарение на житейския път и словото си Георги Марков осветява като прожектор мъгливите петна на обществото. Най-малкото заради това би било трагично той да заема една никаква и отдалечена част от нашите съзнания. Поканим ли го вътре, отредим ли му едно по-приятно място, убеден съм, че една мека светлина за дълго ще грее у нас.

                                                   'Like an ancient day and I'm on trial
                                                    Let them seize the way, this once was an island
                                                    And I could not stay for I believed them
                                                    Left for the lights always in season'


Няма коментари:

Публикуване на коментар