петък, 19 септември 2014 г.

"Пясъчен часовник" (Селина Ангелова) - споделя Теди

Започвам „Пясъчен часовник“ докато чакам да изгаснат светлините в Дом на киното. Сама съм – обичам да си подарявам такива срещи с града, с кината му, с улиците му. Сама, с пясъчна рокля и бижу, в което метални цифри напомнят за часовник – без да отмерват истинско време. (защото гоненето на мига, преливането му и невъзможността му за замръзване са едни от отколешните ми бодежи).
Поглеждам корицата на книгата и се усмихвам на съвпадението. Не е било нарочно, не съм го мислела – но пясъкът на нейното жълто е в тон с пясъка на моя следобед. А моят лъжлив часовник е в контраст със заглавието. 

* * *


„Празнината, през която изтича времето, 
е трапчинка в коляното на Вселената“

Това са първите думи. И си мисля, там, на червената седалка, в последното може би наше кино, в което салонът не е променен, ламперията е дървена и мирише на соц от пианото на сцената – мисля си, че с тази книга ще се прегърнем. 

Не се случва точно така, обаче. Пясъкът се разпилява между пръстите ми, без да ме придърпа към себе си. А това съм искала – и това сякаш ми е обещано - изгубване. 

Съвпаденията между моето сега и пространството на книгата продължават. Първата среща на Лита Форд и Лола С. е в едно малко кино. На моят ред обаче няма друг човек, няма момиче с огледално лице, което да ме настъпи. 

Лита и Лола. Лола и Лита. Да, възможността за слепването на имената като в пъзел е търсено. Ло-ли-та. Трите срички на невинност и пагубност. Превъртат се, завъртат се.
Едната е някъде по пътя между 30 и 40. Другата е на 18. Запознанството им ще прерасне в една оголена до крайност секс сцена, в която думи като „клитор“ и „вибратор“ са пръснати навсякъде, но не безразборно. И не, откровената еротика не шокира, не успява да възмути – претръпнали сме. Интересното е, че подобна картина, дотолкова описателна, не се появява втори път между страниците. И за себе си го усещам като целен момент, нещо, което трябва да провокира, но на което не се разчита да задържи интереса. Авторова (само)ирония. 

Ирония и самоирония. Ще ми се да чета книгата през тях. Осмиване на суетата, на парадирането с изчетени автори, на жаргона, който играе с твърде много английски лафове, на културната сфера и хората на изкуството, на една част от поколението на родените през 70-те, които все още се търсят и все още са захапали здраво младостта си, пагубността на тази младост. 

Защото, ако не използвам пясъчния часовник на един преливащ, непрестанен сарказъм, ако не го обръщам постоянно, текстът ще ми дава противоречиви ключове –и не винаги задоволяващи.

Какво имаме: шарен пъзел от множество парчета, кула на множество пластове. 
Герои, които се преливат един в друг, докато междувременно дишат отделно, живеят, правят любов, общуват, четат, слушат музика и купуват къщи или се учат да пилотират самолет. 
Цитиране и постоянно споменаване на любими автори. Автори-маркери – Фанти, Бъроуз, Гинзбърг, Пруст. Танц с думите им и цели глави, посветени на обсъждането им. Но включването на тези имена не е органично, а е почти парадиране, невинно, наивно, детско. Подходящо за Лола, растяща и търсеща се, учеща се. Накъсващо обаче романа, ограбващо го жестоко. Литературата може да е ключ – но не и гръбнак в една история. „Вой“ на Гинзбърг, преписан, не носи съдържание в личния текст и не опрощава липсите. 
Английски лафчета, транслитерирани с български букви. Чоплят грозно езика, изтриват ритъма му – но, признавам, често така се говори в действителност.
Особена топография, карта, която хем е позната, хем е само в съзнанието на героите. Градове, които веднага могат да бъдат посочени с пръст, мирисът на морето, край което съм родена – но с имена, нарочно въобразени или загатнати с буква. П. или Приспан, Блумбърг, столицата Соу Фар, Руас, Крун, Кавърн… Така границите се размиват още повече, светът на романа и България, която познаваме – огледални и не съвсем, отражението е криво нарочно, изместено с един тон встрани. 
Истории, които дълбаят в клишета. Любови, които нямат основи. Лита мечтае да пише. Лола рисува, а баща й е богаташ (в бизнеса с пясъчни часовници), който не умее да прояви грижа към нея извън паричната. Саму и Ралиц - мъжете на Лита, обичта й която първо е скука, после е страст, а накрая – продължена от Лола, ограбена от Лола. И лулата на Магрит ("Ceci n'est pas une pipe"), повторена прекалено много като една твърде очевидна податка за смисъла на текста. 

И това, което се заби най-силно в съзнанието ми, което ме тормозеше като трънче в петата, докато четях – противоречието на стила в книгата, противоречието на словото. Защото Лола, Лита, Ралиц и зад тях – самата Селина Ангелова, пишат ту прекрасно, ту ръбато и грозно, шаблонно. Редуват се малки картини поезия с изрази, които са пределно изтъркани, които уж трябва да опишат героите, а водят само до желание за отдръпване от текста. Вместо действията да ни покажат каква е Лола, каква е Лита, ние получаваме смляното: „Още от детската градина бях манипулативна“ или „Лита беше луда. С онази лудост, която променяше света.“, или още по-страшното, етикетчето към непрестанното жонглиране с велики автори като форма на интелектуалстване:„Аз бях малко сложна за другите. Техният свят бе твърде опростен за мен.“ 

А наред с ненужните, неизгладени парченца информация изникват красоти, които успяват за миг да затанцуват с мен: „Хубаво е да започнеш да опознаваш някого с мълчание.“  или „Най-хубаво е, докато танцуваш. Поиш сухотата на безмълвието. Не ми пращай дъжд. Прати ми сянка от дъжд.“ Именно заради тях се чудя – дали този роман не трябваше да е стихосбирка. Дали от него не трябваше да се насилват лудост и ирония, и герои с особени имена – а да се съберат картините му, миговете му, да се споят сами за себе си, без претенция. 

И тук, завъртяна от романа, с уста, пълна с пясък и време, няма как да не призная опорната точка на желанието ми за критика – това, че разпознавам себе си. Откривам частички от собственото си писане, от собствения си флирт с прозата. Припомням си това, което най боде самата мен – желанието да пиша, думите, идеите, които се събират на върховете на пръстите ми и безумната трудност да ги оформя в разказ. Нямам съзнанието на разказвач, нямам словото на творец на приказки. Нямам и нужните сечива за поезия, въпреки че именно поезия (ми се иска) да дреме в гърдите ми. Текстовете ми, извън този блог, се раждат в чистилището на стихове, които са принудени да носят дрехи на разкази. И това ги прави недоносени, а мен ме кара да се измъквам с щрихирани герои, с маркери на имена, с бягство от конкретна топография – докато всъщност искам да описвам снимки, не истории. Все неща, част от „Пясъчен часовник“ и неговата реалност. Да срещна моята малка лична безпомощност и вечна борба навън е едновременно разпознаване, но не и приемане. Обратното – критиката ми, така остра към самата мен, няма как да остане спестена и тук. Най-силно се отблъскваме от това, което носим в себе си, нали.

* * *

Пясъчният часовник бива обърнат няколко пъти. Суета и (само)ирония се смесват наред с една особена претенция, експериментиране с диалога сам със себе си и с търпението на герои и читатели. 

Селина Ангелова се шегува със себе си, шегува се и с нас. Иронизира града си и собствената си книга, докато живее и пише. Защитава се чрез думите на създадените от нея персонажи: „Ако не излезеш извън правилата, никога няма да достигнеш до нещо различно, интересно, а може би и извънредно.“. А след това се самокритикува, едновременно и в опит да се надсмее над мненията, които знае, че ще се появят за романа: „Началната глава е жива порнография, но все пак в нея нещо става – загатва се, че може би ще стане. Ако добрият характер и изкуствената образност, са белег за добра литература, може би аз просто не разбирам нищо от литература. Тук няма не просто характер или характери – няма сюжет, да не говорим, че няма сюжет на роман. Всичко е псевдо, фалшиво, изсмукано, дори не е ясно в каква действителност се случва.“

Пясъчният часовник се превръща в (усмихнат) кръг. Не носи удовлетворение, но е полезен опит – и за автор, и за читател. По-важното е, че предизвиква диалог. Отваря прозореца за едно "общуване на залаганията". А на поканата за самоирония и присмиване (над личната суета, над търсенето на гръбнак в любимите книги, над претенцията и ролите) -  отвръщам със снимка, на която лицето ми липсва. Но пясъкът е там. Спрялото метално време и суетата - също. 



Музиката:



(„Вой“ в превод на Владимир Левчев няколко пъти прави стъпки из книгата, за да могат Лита и Лола, Лола и Лита, да изтанцуват себе си сред ритъма му. А аз, благодарение на самия прекрасен преводач случайно намирам идеалната песен. Етиопски джаз. С песъчинки, които да хрускат между звуците.)

Няма коментари:

Публикуване на коментар