вторник, 9 септември 2014 г.

"Любов на площада" (Владимир Левчев) - споделя Теди

Първа среща с Владимир Левчев. Морска, задочно – защото нямах възможност да бъда на представянето на книгата му в Созопол – но макар и в различни дни неговите думи и аз самата сме дишали един вятър, един приказен град. 

Сега се здрависваме със стиховете му в тишината на моята стая, прегърнати от светлината на нощната лампа и тютюнев дим. А първото изречение, цитатът, с който бива отключено споделянето на трийсет и пет години, веднага успява да ни сближи. Защото Бийтълс (точно те, така любими) смигват от страниците с: „Why don’t we do it in the road?“ Най-страстната им песен, онази, която сама разрошва косата ми и тайничко повдига крайчеца на роклята ми. Песен, която да се свърже в пъзел с „Любов на площада“.  И да заразказват, заедно. За голота, рок, подскачане из точките на календарите, откриване и губене.
Книгата е разделена на три части – по една за любовта, политиката и Бог. Три основни съставки на всеки житейски път, общи. И три пределно интимни осмисляния.



„ЛЮБОВ“

Любовта при Левчев е свободна до крайност и въпреки това – твърде лична. Още стихотворението, дало заглавие на стихосбирката, рисува голота и площад. А всичко все пак се случва насън, остава затворено в гърдите, измечтано.  Срамът от ексхибиционизма на голото тяло (на голата душа) всъщност прикрива – и се превръща в - полет на чайка. Пълно освобождаване на духа, каквото носи само смъртта – голяма или малка. (le petit mort - оргазмът, както така красиво французите наричат моментът на върховно губене и споделяне, когато правиш любов)

Любовта тук е многостранна и пределно конкретна. Посвещенията се преплитат. Катя, Милена, А., Т. … Имената обаче нямат значение – защото въпреки букетът лица, устни и очи, които като читатели не можем да видим, но можем да си представим – жената остава една. Единствената. Вечната. Световната. Жената на Казандзакис, жената на Хемингуей, жената на всеки мъж, дирещ себе си в думите – който обича чрез една всички и чрез всички една.  Всякоя и ничия. 

Любовта е в недослученото. Най-красиво е разминаването, а сънят е мястото за прегръдка. Целувката е въпросителна, ръцете носят многоточие и незавършеност. А понякога дори лицето няма значение – любовта се случва, защото то не може да бъде разкрито. Неизказаното, неразкажимото привлича от както свят светува, нали. (Пред теб върви жена под бял воал./Лицето ѝ не виждаш, но я искаш…). 

Любовта е и наивна. Неподредена – като думите, които срещам из страниците. Понякога в стиховете липсва ритъм; друг път римата е по детски нагласна. Смисълът обаче остава. А обичта си е такава - рошава, ръбата, неизгладена. И прощавам стила. 

Любовта е и в знаците на общност, които са ме водили и в моето израсване. Попкултурни - и все пак почти религиозни, култови - символи на свързаност. Музика, рок, „Забриски пойнт“, слънцето на пустинята, символът на змията в песните на Доорс. Почти мога да чуя гласа на Джим и да усетя всички мои безсънни вечери на слушане с усилен до край звук в: „Змията на вселената раздвижва
лъскаво подлунно тяло.
Разтваря си главата като роза
в теб,
за да захапе в мен 
 набъбналата си опашка“. Кръг. Цялост. 

Любовта е и за пътуване през времето. За намиране в отминали епохи и за сбогуване в бъдеще време. Любовта е представи и пъзели, кули от сънища. Тя е 1980, но и 2014, тя е всичко и нищо, реалност и прах. И море, о да, море. 
… Духът на мълчалив индианец кара колата.
Ще се срещнем в един бар
на юг от Созопол
преди 35 години

И 
морето морето морето морето
отваря по плажа едни чекмеджета
изхвърля тела на любими умрели
… потъвам 
 заспивам 
 отивам на среща  

Чета страниците по ред, а после с ножицата на ума си изрязвам фигурки от думите, слепвам стихотворенията по мое желание, правя колаж от непознатата обич на Левчев към неговите изсънувани жени. „Обичам те, защото не съществуваш“ е девизът му. Опознавам него, опознавам и Вечната за него. Морето в него, змията в кръг, която свързва любовта му, сенките на старите истории и търсенето на случване – което всъщност е маскиран копнеж по отсъствие:
Ти си голямото Отсъствие
населило света
с любов, тъга и смърт

Любовта обаче е и спасение. Пристан. „Бъди ми ангел!/ Страх ме е от мен...“  Егоистичен копнеж за свързване на самоти. За жена, която опрощава и жена, която сдобрява личните демони – себе си със самия себе си. 

А краят на любовния цикъл е в споделяне на разбирането за поезия. 
За Левчев: „Има три начина да се прави поезия:
с уста –
когато целуваш икона,
с ръка – 
когато я подаваш на падналите в калта,
и с това,
което става между двама влюбени
в леглото.“
С това кръгът се затваря – и отваря. Трите съставки на собствената му поезия (и книга) са там, налице. Подредени – Бог, площад, обич. 

Оттук – и аз преминавам към „НА ПЛОЩАДА“. Завъртам се. 
Политическите стихове. Признавам – не успяват да спечелят съзнанието ми напълно, макар и правдиви. Искреността е там, здрава, силна. Смелостта също. Под линия в бележки са обяснени основните моменти, на които са посветени. Ключови, исторически мигове. 
Там е времето преди 10 ноември (и колко точно е да чета за това през нощта на 9 септември, на 70-годишнината от върховното престъпление). Там е снижаването на най-прекрасните ни мигове като народ до простичкото вестникарско, манипулиращо „група граждани стори нещо“ – нещо почти обикновено, уж. Там е 11. септември  - и падащите кули близнаци, и световната свързаност по Джон Дън (защото „човекът не е остров вътре в себе си затворен“). Там е диалогът с Пинк Флойд – и Стената. Mother, should I trust the government? Вечната стена. Менящата лика си стена. Неразрушимата. А „стената отговаря само,/когато хората я питат с чук“

Но в тази политическа поезия липсва изящество, каквото търся винаги. Това са стихове, родени за публицистика. И все пак – споделени, изкрещяни стихове. Лични. Част от пъзела на личността, на тези трийсет и пет години, в които Владимир Левчев е писал себе си. Политиката (ни) не е изящна. Може би е естествено и осмислянето й да е грубо. Защото излизането на площада е и порастване. Губене. 
"И разбираш,
че сънят ти се е сбъднал:
пораснала си.
И вече
можеш само да мечтаеш
за събуждане 
в онази топла далечна твоя страна."


„БОГ“
Краят на книгата. Последната третина. Като край на човек. Завръщане към вярата. Търсене на отговорите отвъд ежедневното. И откриването им точно там, „на площада“, нали. 
"Целувка.
Миг на прозрение.
Смърт...
Най-важните неща
се случват 
в хаоса, на площада, между другото."

А Бог се оказва, в трактовката на Левчев поне, „нещо общо между нас“; това, което „не знаем“. Обяснение, което няма как да не свържа с думите на Селин в „Преди изгрева“. (Твърде важен ми филм - а нали тази вечер именно диалог водим с Владимир Левчев, споделяме се, споделяме ориентирите си):
I believe if there's any kind of God it wouldn't be in any of us, not you or me but just this little space in between. If there's any kind of magic in this world it must be in the attempt of understanding someone sharing something. I know, it's almost impossible to succeed but who cares really? The answer must be in the attempt.

* * *

„Любов на площада“ е особена книга. Не грабва веднага с поетичността си, защото рамките на думите й не винаги са меки, а мелодия носят рядко. Но прегръща с близостта си, с възможността да опознаеш чуждите епохи на един живот, откъснатите листи от неговия календар.

А корицата й пък влюбва. Корица, на която картина липсва – защото думите рисуват и рамката, и образа, и представата. Корица, на която е отпечатан личният „Манифест“ на Левчев като първа стъпка към запознаване, като протегната ръка за здрависване – ясно и категорично. (Мен лично ме спечелва именно „Изкуството трябва да прегръща и да целува. Да прави любов с хората на площада“. И прекрасната несериозност на „Изкуството трябва да се смее“, напомняйки ми тихичко за смеещата се, танцуваща мъдрост в„Степния вълк“ на Хесе).

„Любов на площада“ е и книга на сближаване. На примиряване и помиряване на всичко, което ни изгражда и прави хора, на всичко, от което живеем. На събиране на несъбираемото. 
Така както в самото й начало, на първата страница, до отключилия ме цитат на Бийтълс, от който мирише на голота и страст, мирно стои и цитат от Библията. 

Защото сме тяло и дух. Кръг. 


* * *

(разбира се)

Няма коментари:

Публикуване на коментар